– Не мислите, че ще Ви отровя, нали? — извитите и вежди се надигнаха насмешливо. – Ако иска, можех да Ви убия докато спите.

Гай Аврелий кисело кимна и като подуши още веднъж течността в чашата я надигна. Вкусът на напитката беше тръпчив и много свеж, като че ли магия потече по вените на центуриона, разтапяща болката от десетките натъртвания и порязвания, отпускаща схванатите му мускули. Погледна жената изпод вежди, как беше казала, че е името и? Ах, Евридика! Седеше с подгънати крака, грациозна и смущаващо величествена, косата и беше вдигната на кок, само отделни непослушни кичурчета се спускаха, като изящни спирали. Твърдият поглед на легионера срещна всезнаещите очи на тази дива жена и след кратък двубой Гай Аврелий неохотно се вторачи в дървената си чаша. Чак сега забеляза, че тя беше изкусно гравирана. Дребни фигурки по нея ловуваха, биеха се и се любеха. Ето, мъж и жена, вплетени един в друг, там – сърна, извила шия в последния миг от живота си, мъже, безлики под шлемовете си, готови да се пронижат с късите си мечове...

Реалността се размаза, отваряйки портал към вчерашния кошмар. Тит, Марк и Децимус, тримата консули изпратени да умиротворят лудите варвари от Тракия, строиха легионите си. Тит беше в центъра, отдясно Марк, а отляво Децимус с кавалерията. Пехотата щеше да се сблъска с варварите и когато кървавото меле погълне всички, катафрактите на Децимус щяха да минат през варварските редици, като прясно наточена коса през зелена трева. Само че Марк изтегли лявото крило, последван от Децимус. Оставеният сам Тит плю презрително, силата му нарастваше и другите консули правеха колкото тактически, толкова и политически ход. Можеше да остане сам срещу варварите и да умре като герой или да се оттегли и да опетни репутацията си. Гордо изправил гръб Тит заповяда защитна формация.

– Стегнато! — изрева центурион Гай Аврелий, Първо копие (отличил се центурион) на Единадесети легион. – Щитове! Стегнато, стегнато!

Останалите центуриони размахаха лозовите си жезли и като ехо заповтаряха „Стегнато, стегнато!“, дебелите щитове с глух тътен се удряха един в друг, прилепващи в непробиваема стена, между тях се спуснаха заплашително дългите копия на легионерите, със зловещо проблясващи, наточени остриета. В задните редици копиехвъргачите подготвиха своите пилуми (късо метателно копие). Варварската орда се събираше, войнствените им викове и тътенът на бойните им тъпани караха въздухът да трепери, тежък, като пред буря. В контраст на стройните римски редици от легионери в еднакви униформи, траките бяха хаотична маса, ужасна, като първична сила, гневът на сътворението, срещу реда и цивилизацията. Траките атакуваха с бързата си и маневрена лека кавалерия, легендарните с ездаческите си умения варвари налитаха, като вълни, стреляха с лъкове или хвърляха копия и брадви и миг преди да се нанижат на дългите копия на легионерите, сменяха посоката. Пищящ обиди тракиец завъртя брадвата си и я хвърли в смъртоносна дъга, Гай Аврелий едва успя да наведе глава и оръжието звънна в шлема му, отнасяйки помпозния гребен. Докато конникът се пресягаше за втора брадва, хвърлен от задните редици пилум го прониза и изхвърли от седлото, размахващ ръце и крака, като парцалена кукла.

Главата на центуриона кънтеше от удара и противниците се разливаха в двойни и тройни образи, карайки ордата да изглежда още по-грамадна. Около него дисциплинираните легионери държаха непробиваема стената от щитове с мрачна упоритост и когато техен другар паднеше, веднага друг заемаше мястото му. Легионът се беше превърнал в едно цяло, всеки човек беше загърбил личността си и слял съзнанието си това на другарите си. Целта беше една, да устоят на хаоса. Спойката - знанието, че те са Рим, венецът на човешкия дух. Да не изпълнят дълга си беше немислим позор, по-страшен от всяка гибел. Варварските вълни се разбиваха в стената от щитове, над която разперили крила, надменно стърчаха имперските орли.

Гай Аврелий тръсна глава и примигна, погледът му се избистри и той отново ревна окуражаващо на легионерите да прилепят щитовете си. Изправен в седлото на коня си консул Тит беше напълно спокоен, наблюдаваше битката с хладна надменност, без нито едно мускулче да трепне по лицето му.

Обаче зад стената от привидно хаотично налитащи траки и облаци прах се строяваха бойни колесници. Конете бяха впрегнати във всяка по двойки, в каретата имаше кочияш и боец с къси копия за хвърляне. За да разбият стената на римляните, траките бях прикачили пред конете допълнителен колесар, изнесен няколко метра напред, със стърчащи като бодли на таралеж копия от него. Предателството на Марк и Децимус беше добре известно на траките и договорено с тях. Над тътена на битката и писъците на ранените и умиращите се разнесоха гласовете на бронзови тръби. Изведнъж хаотичната маса траки се раздели на две и отстъпи настрани. Слягащият се прах разкри пред легионерите готовите колесници, миг след това бронзовите тръби дадоха сигнала си и конете полетяха напред. Ако Децимус беше тук, катафрактите му можеха да ударят траките, но сега те летяха към стената от щитове без да има кой да ги спре. За Аврелий това беше ужасяващ момент. Още преди да препуснат, той знаеше, че ще разбият стената от щитове. Няма по-ужасен момент за войника, от разпадането на стената от щитове. Тялото с един разум, легионът, щеше да се разпадне на ужасени войници, които ще бягат или поединично и на малки групи ще се борят отчаяно за живота си, но накрая ще бъдат изклани.

Тътенът на приближаващите се колесници караше земята да трепери под краката на римляните, към Гай Аврелий се беше устремил водачът, колесница не с два, а с пет коня. Истинска летяща крепост, със заплашително насочени напред копия. Без да разсъждава, воден само от инстинктите си, Аврелий сложи ръка върху рамото на войника пред себе си.

– На коляно! – заповедта беше изпълнена механично.

Аврелий Стъпи на рамото на легионера и събирал всички сили скочи, като нападащ лъв. Летеше към колесницата, а очите на кочияша се разширяваха от ужас. Миг по-късно тялото на центуриона се приземи в колесницата, изхвърляйки водача. Аврелий се опита да сграбчи юздите и да отклони колесницата, но останалият до него тракиец заби юмрук в бъбреците му. Парализиран за момент центурионът изпусна юздите и петте коня врязаха копията на колесара в стегнатите редици на легионерите. Времето като че потече бавно-бавно за Тит, все едно всички бяха заляти със смола и едва се движеха. Хвърчащи парчета от копия и щитове, след тях политащи във въздуха тела. Дисциплинираната стена от щитове се разпадна пред очите му в панически бягаща маса на мъже, с разширени от ужас очи. Редът рухваше преди хаоса. Центурионът се извъртя с котешка бързина и сключи могъщите си длани около врата на тракиеца, той на свой ред заби юмрук в корема на римлянина. Колесницата се носеше през хаоса на битката, а в нея двама мъже се бореха на живот и смърт.

Гай Аврелий примигна няколко пъти, това беше последното, което си спомняше. Повъртя изкусно гравираната чаша. Жената търпеливо чакаше.

– Пленник ли съм? – с прямотата на римлянин попита той.

– Вие сте гост на Залмоксис, а аз съм негова жрица. – тя леко кимна към каменна статуя.

Гай Аврелий я огледа, изобразяваше седнал мъж със стърчащ нагоре каменен член, силно преувеличен като размер, както кисело си отбеляза римлянинът.

– Докара Ви цар Амадок. Въпреки, че така сте му премазали гърлото, че едва можеше да говори, не можеше да се спре да хвали безумния Ви скок. Наистина ли сте прелетял над петнадесет стъпки?

Аврелий кимна.

– И защо, ако смея да запитам, сте тук?

– Как... за битката. – римлянинът сви вежди учудено.

– Но защо? Защо сте дошли в земите ни? Какво искате от нас, не ви ли стига Рим?

Аврелий се опита да ѝ обясни, че Рим е всичко. Рим е вселената реда, свещено задължение е светлината на цивилизацията да достигне до всички. Тя го слушаше с вежливо и само леко надигаше ъгълчетата на устните си в насмешка.

– Ако съм ви разбрала правилно, убивате ни за наше собствено добро. Но как ще се радваме на този безценен дар, ако сме мъртви.

Гай Аврелий не знаеше какво да отговори, жената го обезоръжаваше както с насмешливата си логика, така и с излъчването си. Евридика имаше в себе си някаква древна тайна, която се подиграваше на цялата му цивилизованост. Караше го да се чувства изгубен и слаб. В далечината се чуваха весели викове и звънък смях.

– Вакханалии, празнуваме победата. – обясни му жената. – Пиршество, вкусни ястия, много вино и оргии. Пропускам ги, за ад се грижа за Вас.

Смутен мъжът замърмори извинение, но втрещен го прекъсна, когато Евридика съвсем спокойно откопча брошката придържаща хитона ѝ. Дрехата се свлече, оголвайки твърдите гърди на жената. Те стърчаха пред нея бели, големи, увенчани с тъмни набъбнали зърна.

– Можете да ме компенсирате... а защо не и да получите реванш за загубената битка. – погледна предизвикателно зяпналия в почуда Аврелий. – Или се боите?

Кръвта кипна в главата на мъжа и забули разсъдъка му. Събраният ужас от битката се отприщи и той скочи към тази предизвикателна жена. Повали я по гръб и краката ѝ се вирнаха нагоре голи, а полите на хитона се запретнаха до кръста. Лицето на мъжа беше маска на омразата, захвърлил всяка претенция за цивилизованост, стиснал зъби като първобитен звяр. Изобщо не забеляза тържествуващия блясък в очите на Евридика. Той изкара члена си, твърд и изпънат като струна и без да губи време се заби между краката на жената. Нахлу в нея грубо, варварски, а тя го прие плуваща в желание, разтворена и гореща. Гай Аврелий задвижи таза си с резки, дълбоки движения. Пробождаше я с члена си с цялата си ярост, сякаш това беше меча му, а тя врага. Ръгаше я злобно и дълбоко, а гърдите ѝ се мятаха пред погледа му, като побеснели. Той ги сграбчи в шепите си и ги замачка грубо. Въпреки, че дланите му бяха големи, бялата плът преливаше от тях.

Жената стенеше, не направо крещеше. Краката ѝ се увиха около кръста му, сключиха глезени и го тласкаха още и още навътре в нея. Главата на члена му сякаш беше влязла чак в матката ѝ, дълбоко заровен изгарящата жега на утробата ѝ се опитваше да я прониже, а в същност тя го изцеждаше, като змия увила се около жертвата си.

Евридика хвана главата му и я придърпа към гърдите си, поднесе зърното си към устните му и извика, когато той стръвно го захапа. Без да спира яростните си движения в нея, стисна зъби около подутата кафява пъпка и я засмука, като че от това зависеше живота му. Жената го прегърна с ръце и ноктите ѝ го задращиха по гърба, оставяйки дълги червени резки по кожата му. Червени капчици избиха по тях и далечната болка го тласна отвъд ръба. Тестисите му се свиха и по члена му полетяха милионите малки легионери, които всеки мъж носи в себе си. Гъсти бели струи семе се изстрелваха в утробата на Евридика с такава сила, че тя чувстваше как удрят утробата ѝ. Прекрасното чувство се разля по цялото ѝ тяло, фините косъмчета по бялата ѝ кожа се изправиха, първоначално с лек гъдел, който премина в непоносим сърбеж, само за да избухне в унищожителен пожар, който я погълна. Евридика се остави на отнемащото разума удоволствие и се понесе на вълните му. Издигаше се и се спускаше отново и отново с всеки нов тласък на семе в корема ѝ.

Движенията на мъжа станаха спорадични и все по-кратки, докато накрая той спря запъхтян и изтощен. Погледна я със срам и разкаяние, щом разумът му започна да се връща, но Евридика само му се усмихна и го придърпа към гърдите си. Притисна го нежно към бялата си пищна плът и го остави да се отдаде на унеса, следващ мъжкото удоволствие. Между краката ѝ изтичаше гъсто семе, а тя разсеяно галеше любовника си по късата коса, докато в далечината се разнасяха невъздържаните викове на празнуващите траки. Постепенно мъжът възстанови дишането си и се надигна.

– Аз... съж... – започна той. Тя притисна пръст към устните му, спирайки глупавото му извинение.

– Такъв е духът наоколо. Сега, войниче, дали имаш сили за още един щурм?

Евридика се завъртя, и застанала на ръце и колене изложи преди очите му закръгления си, дори пищен задник. Извърна назад глава, премрежи очи и разлюля дупето си. Въпреки, че беше свършил преди малко, Аврелий усети как членът му се надигна в готовност. Коленичи зад жената и сложи длани на белите ѝ полукълба, погали ги с възхищение, стисна ги и ги раздалечи, за да разкрие отворите ѝ. Чувстваше се виновен и засрамен от животинската си постъпка и искаше да докаже на тази жена, че е умел любовник, а не безмозъчен варварин. Зачервените ѝ подути срамни устни бяха отворени, от тях изтичаше неговото семе, както ѝ собствените ѝ сокове и Аврелий внимателно нагласи вече готовия си член между тях. Раздалечи ги, натискайки органа си между тях и леко се плъзна навътре в горещата и влажна вагина. Блажено изпъшка и като проникна до край остана за момент така, за да могат и двамата да се насладят на усещането, за изпълване за нея и за мека прегръдка за него. Ръцете му се преместиха на тънкия ѝ кръст, големите му длани можеха едва ли не да се сключат около него. Хвана я здраво и се задвижи плавно, без да бърза. Потапяше се в нея и излизаше до половината, само за да се върне обратно в спокоен ритъм, нямаше нищо общо с дивашкото чукане преди малко. Жената започна да се люлее и да го посреща, сякаш бяха любовници от цяла вечност. Амплитудата на пронизването стана по-голяма, а ритъмът се ускори. Аврелий дръпна остатъците от хитона, захвърли го настрани и с възхита погали бялата, като алабастър кожа по извития гръб на Евридика. Пръстите му преминаха по протежение на гръбнака ѝ и тя измърка като котка, влагалището ѝ се сви от удоволствие и стегна хватката си около превземащия я член. Мъжът измуча доволно и сложи длани на раменете ѝ, така я притискаше при всеки тласък, да се нанизва до корен на члена му. Евридика го чувстваше чак в корема си, когато проникнеше напълно и като отпусна глава между раменете си, застена със затворени очи.

Движещият се в утробата ѝ член напомпваше в тялото ѝ напрежение, което стана непоносимо. Гърлото на жената се стегна и тя разтвори уста в ням писък. В главата ѝ избухна експлозия, която се разля по гръбнака ѝ и после превзе цялото ѝ тяло. Накара го да трепери, като обзето от треска, отдадено в ръцете на легионера. Той най-сетне се почувства, като завоевател. Гордостта наду члена му до невероятни размери и мъжът позволи на собственото си удоволствие да се излее още веднъж в тази невероятна жена.

Двамата лежаха един до друг, в отпуснати в блаженство. Тя му подаде ритон пълен с вино и докато той жадно пиеше каза:

– Като казах, че си гост, трябва да уточним. Не всички от народа ни са съгласни.

Следва