Франция, Тулуза – 1275 г.

Човешките писъците отекваха в тъмницата. Камерата за мъчения беше изградена така, че да подсилва допълнително звуковия ефект от крясъците на изтезаваните. Дебелите каменни стени поемаха воплите и мъките на толкова еретици в мълчаливо бездушие. Въздухът богато наситен с аромат на мухъл, човешка мръсотия и разлагаща се плът бавно гореше в гърдите на жертвите. Тежкия мрак танцуваше с нощните кошмари и ужаси в тесните коридори и килии на тъмницата. Времето беше спряло в собственото си жестоко безвремие.
- Чувате ли? Клапаните с които е снабден “Медния бик” превръщат човешките писъци в животински рев наподобяващ този на бик.
- Кое те навежда на мисълта, че използват този уред? – гласът му беше спокоен, като топла постеля.
- Мога да разпознаят кой уред за мъчение се използва по писъците на жертвата. Виждали ли сте “Медния бик”? – въпросът ѝ беше по детски любопитен.
Отговори ѝ отрицателно.
- Нека тогава ви разкажа за него… – нейния глас беше нежен, като песен.
Все още стоеше с гръб към него. Разказваше му за бика на Фаларис създаден от Перил от Атина. Изработен в естествен размер от мед. Завързвали ръцете и глезените на жертвата, след което поставяли осъдения на смърт в кухата статуя. Запалвали огън под корема на “Медния бик” и оставяли жертвата да се свари в собствения си човешки сос и агония.
- Но има и друга история, тази за Пелагия и... – прекъсна я, питайки я коя история ѝ харесва повече.
Събличайки се гола му даде отговора си:
- Моята история!
Оглеждаше тяло ѝ с отвращение. Върху плътта ѝ пътешестваха белезите оставени като свидетелство на наложената жестокост на църковната правда. Обърна се  към него. Не отместваха очите си един от друг. Анжел де Ла Барт, лицето ѝ, също като името ѝ – ангелско, но тялото и душата ѝ бяха тъмно свърталище на бесове. Предизвикателно пристъпваше към него напълно гола и същевременно облечена от главата до петите в грехове. Забеляза мърсотия напластила се под изпочупените ѝ нокти. Рошавите ѝ кървави кожички около тях показваха колко са изтормозени тънките ѝ пръсти. Гласът ѝ омайно редеше въпроси:
- Вие ли сте именития инквизитор поканен от онова нищожество Беньолс за да се справи с мен?
Мълчаливо даваше потвърждение на въпроса ѝ. Анжел наблюдаваше с видим интерес новия си палач. Облеклото му от черна мантия с качулка върху бяла сутана ѝ беше повече от достатъчно за да разпознае принадлежността му към Ордена на Свети Доминик.
- С какво заслужих честа най-свирепата хрътка от “Божиите кучета” да бъде призован за мой наказател архидякон Фернандо?
Доминиканите бяха белязани с това ужасяващо прозвище, заради сходството на името им в звученето с латинския израз DOMINI CANES. Монасите го приеха като знак от небесата. Методите им за победа над неверниците бяха в пълен контраст с девиза на Ордена “Laudare, benedicere, praedicare”. Архидякон Фернандо беше този, който влизаше в най-тежките битки с ширещата се ерес. Беше 42 годишен мъж със сурово излъчване. Впечатляваше с внушителното си телосложение. Висок и снажен мъж с черна коса и брада. Надарен с физическа и духовна издръжливост. Силните му като клещи ръце не изпитваха умора, когато трябваше да затяга и разтяга приспособленията на уредите за изтезания.
- Как оцеля в “Медния бик” Анжел? – той търсеше логика в провалената ѝ екзекуция.
Ехидната ѝ усмивка караше в очите ѝ да горят опасни огньове. Под “Медния бик” огънят така и не се разпали дотолкова, че да я убие. Да я обезобрази – да, но не и да я убие. Заради благородническото ѝ потекло изпълнението на присъдата ѝ трябваше да е публична, за да служи за пример колко безкористна е Инквизицията. Нито име, нито потекло, нито богатство можеха да спасят еретиците. Докато мислите на архидякон Фернандо го връхлитаха една след друга, Анжел хвана ръцете му и ги стисна. Той не очакваше такава сила от нея. Задушаването с въжета, докато загуби съзнание, чрез което се опитваха да изтръгнат признания и да докажат вината ѝ, беше причинило кръвоизливи в очите ѝ. Докато я гледаше в тях си задаваше въпроса, дали вижда всичко около нея в кръв.
- Как оцеля в “Медния бик”? – гласът му скърцаше по прешлените ѝ.
Изражението на лицето ѝ се промени в арогантна гримаса.
- С подкуп, разбира се, архидяконе. Мислите, че сред вас няма продажници ли?
Тялото ѝ трепереше. Наперените ѝ гърдите сластно се поклащаха. Тя подпря обгорения си гръб на студената каменна стена. С едната ръка галеше зърното си. Щипеше го. Мачкаше гърдата си. С другата ръка докосваше меката си плът. Пръстите ѝ се въртяха около пулсираща пъпка, която набъбваше. Възбудата ѝ сгорещяваше снагата ѝ. Стоновете от насладата, на която се отдаваше пред строгия поглед на инквизитора си, ставаха все по-силни. Бавните ѝ гальовни движения бяха заменени от жестоки търкания върху розовата ѝ плът. Вкарваше и изкарваше пръстите си дълбоко в недрата си. Беше обладана от греховно желание за сношение. Обезумяла продължаваше устремено да прониква и да издърпва пръстите си. Пъшкаше и се гърчеше изпотена от желанието да бъде обладана. Вик на удоволствие беше нечуван зад тези стени, но точно такъв освободи Анжел, а заедно с него и струя. Свлече се на мръсния под за да си поеме въздух.
- Бесовете ти те изгарят отвътре навън, Анжел! – присвитите му очи я гледаха с пренебрежение, но и разбиране.
Самия той гореше в плътските огньове. Денем греховни фантазии надървяха мъжкия му атрибут, докато прилагаше жестоки наказания върху девици. Нощем блудни сънища за още по-насилствени и унизителни наказания върху млади жени го изпотяваха.
- Горя. Няма потушаване. От слабините ми започва. Разлива се по цялото ми тяло. – изтерзаните ѝ думи звучаха искрено.
Споделяше му, без свян, как иска да бъде обладавана.
- Няма никакво значение, дали ще бъда изнасилвана от Божиите кучета или ще се сношавам с истински песове. – продължаваше да излива скверните си слова с тих глас.
Страданието на плътта ѝ беше изрисувано върху лицето ѝ. Анжел затвори очи, докато сълзите ѝ попиваха в миглите ѝ. Отвори ги, когато усети внушителното му тяло над нея. Седна на каменния под до нея. Тя облегна главата си на гърдите му. Грубата материя на расото му дразнеше кожата на ангелското ѝ лице. Женски писъци огласяха нощта. Архидякон Фернандо затвори очи за да им се наслади. Възбудата му си играеше с фантазия му. Притока на кръв нахлуваше в слабините, като затопляше плътта му.
- “Люлката на Юда”… – погледна я с недоумение. - Използват “Люлката на Юда”! – категорична беше в твърдението си.
Той се изправи и ѝ подаде ръка.
- Да проверим, Анжел. Ако си познала няма да използвам този уред върху теб. Хайде да проверим… – той хвърли мръсната ѝ роба за да се облече.
Вървеше редом до него към отделението за мъчения – in loco tormentorum. То се намираше в подземието на тъмницата, към него водеха тесни коридори с много криволичения. Писъците станаха все по-страховити. Жестоката глътка, която се разкри пред тях, не предизвика никакви реакции нито в Анжел, нито в архидякон Фернандо. На каменната стена с кръвта на еретици беше изписано “Timete deumet data ille honorem, quia veniet hora judicii ejus” светлината и топлината от огнената пещ бяха контрастни на мрака и студа от килията на Анжел. Тялото ѝ се отпускаше, кожата и порозовяваше. В помещението за мъчения тя разцъфтяваше.
- Видяхте ли? Както ви казах... “Люлката на Юда”! – доволно му сочеше извратеното пособие за изтезание.
- Разкажи ми Анжел за Люлката. – гласът му я приканваше, докато стоеше зад нея поставил огромните си ръце върху крехките ѝ рамене.
Писъците на жертвата прорязваха нощта, както островръхата пирамида, върху която беше набучена, проникваше в ануса ѝ. Анжел се обърна към архидякон и му обрисуваше с нежния си глас, без да изпитва никакво съчувствие към изтезаваната, кошмарът на който станаха свидетели.
- Тя ще умре... скоро. – беше последното, което Анжел каза преди да напуснат.
Присъствие ѝ го отпускаше – беше начетена, без да парадира… и беше тормозена от сексуален глад, като него. Върна я в килията ѝ. Заради благородническата ѝ титла беше подложена на страховити мъчения, но и се радваше на някои привилегии, като самостоятелна килия.
- Изморена съм…
Без да се съобразява с него легна върху мръсната слама и заспа. Наблюдаваше я скрит в собствения си мрак. Желаеше да прави лоши неща с нея. Остана при нея. Сънят натежа и над неговите очи. Не знаеше колко беше спал, събуди се от писъците ѝ. Не можеше да надникне зад завесата на нейните кошмари, но не му беше трудно да се досети какво може би причинява сълзите ѝ.
- Анжел... Анжел събуди се, сънуваш...
Сънена и объркана тя подскочи. Гледаше в него, но не виждаше… очакваше, но не знаеше какво. Моментите в които пред него стоеше уплашена млада жена му бяха достатъчни за да изпита желание по нея. Събличаха се един друг. Стоеше гола и обезобразена срещу него. Обърна я, като постави огромната си ръка върху белязания ѝ гръб, след което я натисна към пода. Чепът му беше изтръпнал от възбуда. Лепкавата секреция беше покрила слабините му. Той плъзна жезълът си по скверността ѝ. Проникна яростно и заблъска тялото си в нейното. Пронизваше я с кривия си член, докато гърдите ѝ се поклащаха. Влажността ѝ се увеличаваше. Стоновете ѝ на удоволствие бяха музика за ушите му. Анжел се измъкна от желязната хватка, с която я държеше за хълбоците. Обърна се към него и подложи гърдите си към устните му. Облизваше твърдите ѝ зърна, захапваше ги и ги разтягаше. Подхвана ги с ръце и лакомо засмукваше ту едната, ту другата. Тя притискаше грешната си снага към свещеническата му осанка. Бозаеше от нея, като Ромул от Капитолийската вълчица. Анжел го обязди, като сама се надяна върху мъжествеността му. Ръцете ѝ докосваха лицето на бъдещият ѝ палач.
- Имаш белег ето тук! – отбеляза, докато опипваше нараненото място под носът
му.
Усмихна ѝ се. Знаеше, защо му го казва. Белязаните с родилни петна и бенки биваха веднага задържани по обвинения за вещество. За неговия белег се знаеше, че получен по време на битка. Смелият божий войн настървено отбранявал чистотата на християнската вяра сега се сношаваше с жена обвинена във всичко мръсно и окултно. Върху чистото ѝ бяло лице бяха разпръснати малки тъмно кафяви бенки. Две симетрични под очите ѝ, една над лявата ѝ вежда, друга на дясната ѝ буза и една над горната ѝ устна.
- Белегът ти? Къде е Анжел?
Тя отметна косата си през рамо и постави пръстите му зад дясното ѝ ухо.
- Ето тук! – движенията ѝ бяха образец за жадна лъст.
Плавно се приплъзваше върху слабините му. Пръстите му опитваха деликатното местенце. Накара я да се приведе към него, така че твърдите ѝ зърна и топлите ѝ гърди да се притиснат в неговите. Подуши мястото зад ухото ѝ.
- Тук миришеш най-силно на грях! – прокарваше ръце през дългите ѝ кестеняви коси, които се стичаха върху раменете и гърдите ѝ. - Утре ще се разделиш с косата си, Анжел.
Не го слушаше, беше изпаднала в някакво вцепенение. Движенията на ханша ѝ заформяха вихър. Луните лъчи галеха бледата ѝ кожа.
- Отпусни се… – гласът ѝ меко заповяда.
Бесовете ѝ изгладнели танцуваха в душата ѝ. Докато ръцете му галеха бедрата ѝ, тя засилваше натиска с който се нанизваше върху члена му. Дишането ѝ беше учестено, а гърдите ѝ подскачаха неконтролируемо. Усещаше как препуска бясно върху него. Пълнолунието я огря с цялата си сила в момента в който плътското удоволствие я връхлетя. Трепереше от наслада върху него, докато той разливаше семето си в греховния съд на нейната женственост. Анжел де Ла Барт скандализирала с освободеното си сексуално поведение към мъже, жени и животни. Същата, обвинена в ерес и вещерство, се отдаваше на инквизитора, който ще я наказва за делата ѝ. Заспа изпотена е задоволена върху него. Отпусната, топла и греховна спа непробудно, докато обичайните молби и крясъци на измъчвани не я събудиха. Архидякон Фернандо бързаше и даваше наставления кой къде да бъде разпределен. Влезе в килията ѝ, подаде ѝ горещ чай. Пръстите ѝ трепереха, когато пое чашата и я изпусна. Течността се разля и изчезна. Той седна до нея на пода.
- Последните ни човешки мигове, Анжел… да не ги пропиляваме. – говореха си спокойно, споделяха, смеха се, докосваха се.
Откраднати мигове, близост преди началото на краят ѝ. Архидякон Фернандо се изправи и ѝ подаде ръка. Придружи я и остана с нея, докато биваше позорно остригана. Разкрасителните процедури продължаваха в реката. Почти я удавиха, когато я потапяха в студените води. Дойде в съзнание, когато отново беше в нейната килия. Изражението на архидякон Фернандо беше непроницаемо.
- Анжел, обладана си от демон. Той е вътре в теб. Ще направя всичко за да извадя този бяс. Изправи се.
Към тях се беше присъединил и помощник-инквизитора. Архидякона я блъсна към стената, като скъса дрехата ѝ. Грубо бръкна с пръст в ануса ѝ.
- Тясно е.
Остави я само за да натопи пръстите си в купичка с белтък. Сега проникването беше много по-плавно. Меките ѝ черва за изненада подаваха на насилието, с което той ги разместваше. В някой друг живот той и тя щяха да бъдат идеалните съмишленици, споделящи общи упадъчни щения.
- Ще извадя Демонът от теб през скверния ти олтар. Постави ръце на стената и разтвори краката си. – гласът му продължаваше да е спокоен.
Анжел се подчиняваше. Той даде сигнал на помощника му да се включи. Докато архидякона продължаваше да дълбае в тясното ѝ отверстие, неговия
помощник болезнено разтваряше белите ѝ кълба. Писъкът на Анжел не ги изненада. Всички пищяха, когато в ануса им биваше набутана “Крушата на мъченията”. Дишането ѝ ставаше дълбоко и тежко. Анжел затвори очи за да се наслади на секундите близост, които той ѝ подари, когато я притисна със силното си тяло към каменната стената. Целуваше мястото зад ухото ѝ.
- Още не съм започнал. Ще има много болка за да пречистя душата ти, Анжел.
Арогантния ѝ смях го изненада.
- А твоята душа кой ще пречисти, лицемерно нищожество? Същия си като мен!
Силната му длан стисна шията ѝ и започна да я задушава. Съпротивата ѝ същото го изненада. Възбуждаше го това, че тя се бори с него. Остави я само за миг да си поеме въздух. Грубо я блъсна на пода, като нареди на помощник-инквизитора да се включи. Анжел се мяташе обладана от такава сила, че двамата мъже не можеха да я укротят. Междувременно беше успяла с напъване да изтласка “Крушата на мъчения”. Помощникът я хвана за ръцете и ги привърза стегнато една за друга. Тежкия му кожен ботуш я прикова към пода, като го постави върху гърба ѝ. Беше използвана достатъчно от силите на крехкото си тяло в тази битка, а още не бяха започнали. Архидякон Фернандо без никаква милост наблъска “Крушата” обратно. Сръчността и скоростта с която работеше будеха възхищение във всички. Беше млад мъж с железен характер и тяло оформени от живота. Такива мъже бяха повече от желани от Великия трибунал за палачи. Архидяконът започна да завърта винта на върха на аналния разширител, като това му действие задвижи страховития механизъм на “Крушата” – четирите сегмента във форма на венчелистчета започнаха да се разтварят и да предизвикват агония в нежното черво на грешницата. Анжел, обезумяла от болка, не спираше да ругае и да го нарича с най-мерски имена. Архидякона впрегна цялото си търпение. Вместо отривисто да задвижи механизма и да предизвика наранявания и кървене. Той бавно я изтезаваше. Възбудата му за сетен път го удряше в слабините. Тялото ѝ прегръщаше болката с която я наказваха. Металния разширител беше разцъфтял в тесния ѝ анус. Страхът от непознатото усещане се смесваше с гневът от който тя имаше нужда.
- Само това ли можеш да направиш, страхливецо? – смехът ѝ гърмеше в ушите му.
Извратения му мозък бързо измисли как да я укроти. Взе близко стоящата свещ и започна да окапва с разтопен восък върху тапата, която запушваше ануса ѝ. Попаднал върху кожата ѝ той веднага се втвърдяваше и хващаше коричка. Ануса ѝ беше запечатан. Фернандо продължи да капе с восък върху тялото и целия ѝ задник беше покрит с восъчни сълзи. Избута помощника си от нея. Изправи я и я погледна в очите, когато тя се изплю в лицето му. Завлече я в едно от помещенията за мъчения. Закачи завързаните ѝ ръце за една кука, спускаща се с желязна верига от тавана. Тялото ѝ с цялата си тежест се отпусна във въздуха. Остави я да виси така с часове, заливаше я със студена вода, когато губеше съзнание.
- Колко време ще продължи? – помощника му беше нетърпелив, искаше да приключи с нея за да се оттегли.
Архидяконът го отпрати с препоръката да си почине, защото утре ще бъде тежък ден. Останал сам с виновната той изчака още известно време преди да я освободи от наказанието ѝ. Държеше я в ръце си.
- Анжел, Анжел… хайде, свърши... Анжел... – очите ѝ се отваряха и затваряха.
Галеше раменете ѝ, целуваше ъгълчето на устните ѝ. В това самотно пътуване изпълнено с болка и мрак тя беше най-близкото до приятел същество, което имаше. Обичаше я, без да е любов. Тя беше същата като всички преди нея и много по-силна от тях. В нея гореше нещо което я държеше жива. Трябваше да е мъртва, беше сложил толкова силна доза отрова в чая ѝ. Но невидима сила искаше тя да живее. Може би самия Господ беше разлял отровната запарка. Беше убил стотици момичета и жени, без да почувства капка съжаление. Но Анжел, виновна по всички обвинения, предизвикваше противоречиви чувства. Сутринта новия помощник я намери окачена на куката. Върху лицето ѝ беше поставена “Маската на позора”. Устата ѝ беше запушена така, че от нея идваха само нечленоразделни звуци. Архидякон Фернандо освободи ануса ѝ, като затвори “Крушата на мъченията” и я издърпа, заедно с това му действие по голите ѝ крака потече човешка мърсотия. Анжел се разплака, заради настъпилото облекчение и унижение.
- Все още не е излязъл от нея. Ще я пречистя преди да я изпратя на кладата.
Помощникът му го попита, какво смята да прави.
- Местим я.
Носеше на ръце към жестоката ѝ участ слабото ѝ кървящо тяло. Анжел позна уредът с който щеше да бъде измъчвана. Той спази обещанието си, нямаше да използва “Люлката на Юда”. Отстрани “Маската на позора”. Металния намордник се беше отбелязал изкривявайки лицето ѝ. Освободи запушената ѝ уста също. Даде ѝ минути очите ѝ да привикват към светлината. Стоеше олюляваща срещу “Диба” – страховита правоъгълна рамка. Принудиха я да легне по корем. Заключиха ръцете ѝ с въжета и ремъци. Краката ѝ бяха безсрамно разтворени и също оковани. Към архидякона и помощника му се присъединиха още един палач с черна качулка. “Диба” щеше да служи за да я обездвижи и разтегне крайниците на грешницата. Архидяконът завъртя дръжка със силните си ръце. Изпитваше затруднение, което караше вените на ръцете му болезнено да изкачат. “Диба” агонизираше заедно с Анжел. Дървената конструкция поразяваше със съвършената си жестокост. Уредът отдавна не беше влизал в употреба, механизмите му бяха клеясали. Само силата която притежаваше архидякона можеше да раздвижи уреда. Стисна здраво, пое си въздух и завъртя отново. Дървото мъчително изстена наравно с Анжел. Ръцете ѝ бяха болезнено изпънати, но съдбата на бедрата ѝ не беше по-лека. Металните гривни, които се впиваха в тънките ѝ глезени, допълнително усложняваха положението на болезнено разтворените ѝ разтегнати крака. Анжел се беше свързала с “Диба”. За първи път може би уредът имаше душа и тя беше тази на развратница. Архидяконът имаше нужда от време за да се подготви. Възбудата му отново надигаше мъжествеността му. Застана над Анжел, като разтваряше бузите на задника ѝ за да види последствията от “Крушата на мъченията”. Нищо притеснително нямаше в насиленото ѝ черво според него. За да избегне затварянето на свърталището, където мрачните ѝ бесове я обладаваха, трябваше да прибегне до друг метод. Той вярваше, че душата може да бъде пречистена само чрез болка разкъсваща плътта. За да спаси Анжел беше готов да я нарани до... смърт. АРХИДЯКОНЪТ ЗАПРЕТНА РЪКАВА НА ГРУБОТО СИ РАСО ДО ЛАКЪТЯ, ГРЕБНА ОТ ПАНИЧКАТА С РАЗТОПЕНА МАС И РАЗТЪРКА ЩЕДРО КОЛИЧЕСТВО ПО ЦЯЛАТА СИ РЪКА (взето от коментар на Дядо Торбалан). Помощникът пое контролът на “Диба”-та. ПРЕДИЗВИКВАЙКИ СКЪРЦАНЕ НА ДЪРВОТО, МЕХАНИЗМЪТ СЕ ПРЕВЪРТЯ И РАЗТВОРИ БУЗИТЕ НА ДУПЕТО НА АНЖЕЛ. ФЕРНАНДО СЕ ПРЕКРЪСТИ ТРИЖДИ, ЗА ДА ОСИГУРИ БОЖИЯТА ЗАЩИТА (взето от коментар на Дядо Торбалан). Застана над нея, като поемаше аромата на изтормозеното ѝ изпотено тяло. Похотта, която се беше вселила в нея, я беше покварила. Историите за разгулния и живот бяха известни навред. Трябваше да извади от нея тази нечистотия. Притисна три пръста в ануса на грешницата. Наранената плът реагира мигновено с опит да го изтласка. Той извади пръстите, щеше да изчака търпеливо ако изнемощелият ѝ глас арогантно не го предизвика:
- ХАЙДЕ, ПОКАЖИ МИ КАКВО МОЖЕШ, ЛИЦЕМЕРНО НИЩОЖЕСТВО! (взето от коментар на Дядо Торбалан).
Нямаше да позволи неуважителното ѝ отношение да уронва авторитета му. Трите му пръста без колебание проникваха. Изваждаше ги и ги вкарваше силово.
- Признай се за виновна! – гласът му режеше нагорещения въздух.
През накъсаното ѝ дишане се чуваха само оскърбления. Фернандо извади пръстите си и омаза още веднъж ръката си с животинската лой. Даде знак на помощника си. Тялото ѝ беше болезнено разтегнато под напъна на “Диба”-та. Въжетата жестоко се впиваха в китките ѝ. Кожата ѝ беше раздразнена и разкървавена. Краката ѝ бяха разтворени още по-широко. Архидяконът, изпотен от усилията, които полагаше към тази неблагодарница, пое въздух. Сви ръката си и я вкара, без да проявява милост. Усещаше как отворът ѝ се разтваря, като попски ръкав с всеки милиметър. Нахлуваше дълбоко в нея. Анусът ѝ мъчейки се стискаше китката му подобно на прангите, които стискаха нея. Писъците ѝ нямаха нищо общо с тези от прекараната нощ заедно. Заради споделената близост трябваше да изчисти душата ѝ. Започна да прониква все по-надълбоко в най-мръсната част от тялото ѝ. Въздуха, който анусът ѝ засмукваше, заедно с движенията му, предизвикваше срамни звуци. Продължаваше да атакува, но усещаше как нещо вътре в нея иска да излезе и да я разкъса. Изваждайки ръката си архидякон Фернандо за първи път изпита ужас от случващото се. Като казана в Ада, червото ѝ започна за клокочи със страховити звуци. Пазачът раздвижи “Диба”-та, която разтягаше и разпъваше младото ѝ тяло точно в момента в който кървавият печат на дявола се разгърнвърху изтормозената Анжел. Писъкът, който се изтръгна от гърдите ѝ, можеше да бъде сравнен само с родилен вик. Фернандо разглеждаше едновременно с погнуса и възхищение. Галеше я бащински и успокояваше клетницата:
- Всичко свърши, Анжел. Успокой се. Болката те пречисти. Демонът разкри името си. Той е виновен за деянията ти, не ти.
Освободиха я от “Диба”-та, като я оставиха да лежи. Забързани свещеници и инквизитори идваха за да се нагледат на триумфа на Фернандо над Сатаната. Еуфорията бързо завладя всички, които почти в несвяст възхваляваха Спасителя и неговата божия хрътка архидякон Фернандо. А той копнеше да остане сам с Анжел, и когато това се случи и заговори:
- Спасена си, Анжел. Събирай сили... – кисела пот изби по измореното му чело, когато опипа слабия ѝ пулс.
Подхвана тялото ѝ и я премести в близост до огнената пещ. Държеше я и я люлееше, като дете. Щеше да се възстанови за да понесе още пречистващи ритуали. След това щеше да бъде негов съмишленик. Може би дори първата жена инквизитор. Познаваше уредите на мъченията отлично. Гнилата му същност най-накрая беше открила подобна на него изкривена душа. Анжел беше млада и бързо се съвзе. След като приключваше със задачите си и след вечерната молитва нямаше търпение да се озове в ръце ѝ. Тя го чакаше горяща от желание. С нетърпение сваляше от тялото му противните за нея църковни одежди. Ръцете ѝ докосваха нараняванията, които получаваше по време на службата си в тъмницата. С върховете на пръстите си докосваше снежните му рамена. Езикът ѝ се спускаше по стегнатия му торс. Смирено коленичеше пред него, имаха си ритуална молитва. Заради богохулните слова, които излизаха от устата ѝ по време на мъченията, тя трябваше също да бъде пречистена. Архидякона я ПРЕОСВЕЩАВАШЕ ПОСРЕДСТВОМ ПАХИДЕРМИЧНИЯ СИ ДАДЕН ОТ БОГА СКИПТЪР (цитата е взет от коментар на Дядо Торбалан). Анжел, горяща от желание да задоволи спасителя си, го поемаше в устата си. Главата на членът му се отъркваше в мокрите стени на нейната паст. Тя трепливо го обхождаше с език. Нежно се заиграваше, като леко подръпваше надолу слабините на архидякона. Смирено го поемаше целия. Фернандо го задържаше в устата ѝ, докато не потичаха сълзи от очите ѝ. Изморен от работата си като инквизитор се оставяше на нейните ласки. Анжел го възсядаше, като държеше бедрата си максимално разтворени, а влажните ѝ недра се спускаха и въздигаха върху него. Ръцете ѝ не спираха да го галят по врата и гърдите. Той целуваше наранените ѝ китки. Имаше си любими местенца по тялото ѝ и в душата ѝ – щеше да ги нацелува, като за последно, защото това беше последната им нощ. Печатът не изчезваше вече втори ден. Присъдата ѝ беше издадена и подготовката течеше. Усетила как мислите му го обземат, тя засили темпото с което се нанизваше, а стоновете ѝ бяха тихи и споделени. Архидяконът се изправи така, че тя да може да заключи краката си около кръста му. Той я повдигаше и пронизваше. Плътското им желание един към друг гореше по-силно от която и да е клада. Положи я на мръсния под, а тя с широко отворени бедра гостоприемно го прие. Тласъците му сменяваха темпото. Опитваше се максимално да отложи неизбежното. Тя се гърчеше в огъня на насладата, която ѝ даваше. Усещаше как влагата вътре в нея се увеличава, погледа ѝ – онзи в който го гледа, но не го вижда, а го усеща в комбинация с прехапването на устните ѝ му бяха повече от достатъчни. Освобождаваше семето си вътре в нея, отпускайки тялото си върху нейното. Дишаха тежко и морно. Чуваше как сърцето ѝ бие лудешки. Последни мигове заедно. Бяха заспали така както и първата нощ, когато се срещнаха. Студеното утро носеше тягостната тишина на обречеността. Анжел беше облечена с ленено санбенито покрито с изображения на демони и дяволи. Архидякон Фернандо стоеше зад нея. Поемаше аромата ѝ на грях скрит зад ухото ѝ. Гласът ѝ беше спокоен:
- Разкажи ми как ще протече всичко…
Той ѝ обясняваше как в момента приготовленията за събитието напредват с приближаването на часа на аутодафето ѝ.
- Заради титлата ти ще присъства и краля, затова срещу кралския балкон се издига този одър, който ще е дълъг 20 крачки. – продължаваше да ѝ разказва къде ще стоят членовете на Инквизицията. - Ето, на това място ще ти прочетат присъдата. – с пръст ѝ сочеше по-малък одър.
Разказваше ѝ къде ще се намира тълпата.
- Кладата? – гласът ѝ леко трепна, когато зададе въпроса.
Архидякон Фернандо продължаваше спокойно да ѝ разказва, как огнярите принадлежащи към Инквизицията ще наредят дървата.
- От теб искам са вървиш спокойно и високомерно. Не им доставяй удоволствие да плачеш. Преди огъня да стигне до плътта ти вече ще си мъртва. Изпи чая си, нали?
Тя кимна с глава. Целуна я за последно по челото, задържа устните си там.
- Анжел, ако си вещица в следващия ни живот ще ме намериш ли?
Тя му си усмихна мълчаливо, когато я изведоха. Вървеше към гибелта си така, както беше живяла смело и арогантно. Двама офицери вървяха до нея. Двама калугера също бяха част от придружаващите я. Анжел, без страх и с ехидна усмивка, изслуша великия инквизитор да прочете присъдата ѝ с известна театралност силния му глас разцепваше въздуха.
- От името на всемогъщия Бог, Отца и Сина, и Светия дух, с апостолската и наша власт, ние, пратениците в тази страна, снемаме от теб Анжел де Ла Барт благородническата ти титла. Призната си за виновна. Конфискуваме имотите ти в полза на кралската хазна. В силата на всичко това ние молим присъстващия тук благороден сенешал да те вземе под свое разпореждане и настойчиво му предлагаме при изпълнение на наказанието да пристъпи с теб спрямо присъдата ти.
Докато Анжел вяло слушаше, тя започна да усещаше как отровния чай кара крайниците ѝ да омекват. Пулсът ѝ се забавяше, а в съзнанието ѝ горяха миговете ѝ с него. Пред очите ѝ започна да причернява. Тя се опитваше да остане жива още малко. Докато я привързваха към забития кол на кладата го търсеше с поглед сред тълпата от суеверни и невежи люде. Смъртта стоеше пред нея с блага усмивка.
- Само миг… – опитваше се да си изпроси секунди житейско време от нея.
Позна го, въпреки черната качулка, стоеше срещу нея с факла в ръка. Пламъците вече пълзяха към нея с огнените си опашки. Анжел призова напускащите я сили само за да му даде отговор:
- Чакай ме! Ще те намеря във всеки следващ живот...

КРАЙ